Спомени

Детството ми отдавна отмина.Беше щастливо.Родителите ми ми дадоха най-важното за едно дете-свободата.Никога не ме наказаха,никога не ме удариха,оставяха ме да се уча от грешките си.Не бяха учили нито психология,нито педагогика.Никога не показаха,че се страхуват за мене,че ме обичат,но аз го усещах.Мотото на майка беше:"Дете се гали,когато спи"!
Пред нас никога не говореха за пари.Дали винаги са им стигали?
По цял ден се излежавах с книжка в ръка или пред телевизора.Тогава нямаше телефони,нямаше компютър.Милата ми баба Цона,съседката до нас,която ни надзираваше,когато мама и татко са на работа все ми повтаряше:"Един ден като се омъжиш,няма да имаш чеиз.На оградата ще ти закачим билетите за кино,дето ходиш!
Голяма заплаха!Къде е сега милата,да ме види какви гоблени уших,докато отглеждах децата,че даже и на една кука проплетох.Ама вече не ми трябва чеиз!
Когато съвсем я подкарвах през просото,татко ме плашеше:"Животът е валяк!Един ден като те застъпи за шинела,спасение няма!"А аз му отвръщах"Как да няма-пущам шинела и бягам!"
Оказа се,че шинелът има два ръкава-децата ми-и тях няма как да пусна.
И днес като ходят /по света и у нас/,като не се прибират по цели вечери и аз не заспивам се питам защо не мога да съм като своите родители.Защо нямам тяхното търпение,тяхната мъдрост.
Дано някога осъзнаят моята любов!